Веднъж в близкото минало, когато все още не всичко било без смисъл и все още имало надежда, един млад старец с прошарена коса и прокъсани джобове се погледнал в огледалото. Какво видял? Защо бил провокиран да се погледне? Искал ли да разбере какво ще види? Спомени, нереализирани мечти - неясно бъдеще, заради което да се буди. Това видял. „И какво от това” - казал си той, всичко е временно и релативистки инвариантно (реплика, която обичал да използва, когато се напие и се прави на мъдрец). Времето няма да спре, годините няма да се върнат, казаното и направеното не можеш да изтриеш и заличиш. Но старецът си имал принципи. Животът го научил да бъде като камък. Усмивката не слизала от лицето му, дори когато не му било до смях.  Не го интересувало мнението на другите... Но, дали бил щастлив? И той се питал всяко утро и чакал да дойде следващото с желанието да отшуми този въпрос. Кучето и Котката ги нямало вече. Продължили по своя път...

Останали само провалените планове, които го нахъсвали и му давали сили усмивката да не слиза от лицето му и да продължава да чака......